Публиковано на 13 октомври 2021 г. от Il Grido del Popolo©
В тази връзка защитниците на т. нар. “дясна идея” упорито отказват да признаят пълния провал на буржоазната демокрация, която през периода 1989 -1991 година беше издигната едва ли не в религиозен култ.
Помните ли колко възторжено представяха днешния строй ораторите от първите митинги на прехода?
Техните задъхани речи рисуваха настоящия строй като земен рай на всеобщото щастие и благоденствие. Аз бях на тези митинги и слушах ораторите, ала нещо в техните слова ми идваше в повече. Нещо в техните речи звучеше прекалено, някак пресилено и неправдоподобно, сякаш рецитираха текст, чийто смисъл не разбираха докрай.
И не след дълго осъзнах, че твърденията на първите оратори, говорещи с пяна на устата, че капитализмът се е променил и това не е онзи капитализъм, който познаваме отпреди 9. ІХ. 1944 г., защото е еволюирал и е развил хуманни страни и социална чувствителност, което го прави най-добрия обществено-политически строй – са опашата лъжа, активно мероприятие на чуждестранни тайни служби, една добре планирана заблуда, която ставаше толкова по-очевидна, колкото повече се отдалечавахме от социализма, от социалистическата демокрация.
И в крайна сметка България не стана нито богата, нито просперираща, нито правова, а народът е недоволен и отчаян.
Капитализмът определено не е нашият строй и в това се убеждавам всеки път, когато виждам старци да ровят в кофите за боклук, търсейки остатъци от храна. Тези хора са дали своето на обществото. Дълги години са се трудили и са допринасяли за общото благо.
Но вместо да получат достойни старини, мнозина от тях са принудени да се хранят с отпадъци. Така веднъж видях една възрастна жена, която ядеше парче кифла от контейнера за боклук и я попитах дали не се страхува от болести. Чула въпроса ми, старицата ме погледна с очи, в които се четеше цялата мъка на този грешен свят и проговори с обработен глас на образован човек: “Моето момче, който е обречен, той не трябва да се бои от нищо!..”
Дадох на старицата няколко лева за храна и отминах, но в душата ми за сетен път заседна усещането, че живея в една жестока действителност, в която човешкият живот няма стойност, ако не е придружен с материални богатства.
Доказателство за това са онези нещастни българи, които неотдавна умряха на стъпалата пред болниците, защото нямаха средства за лечение. И в тази връзка си спомням мисълта на английския философ Джон Лок, че където няма справедливост, там никога не може да има щастие!..
И действително, през последните три десетилетия животът на обикновения човек в у нас е всичко друго, но не и щастие. Това е живот на ръба на оцеляването, съпътстван от вечни страхове, безкрайно напрежение, безизходица и отчаяние. И няма нищо чудно във факта, че в страната ни има епидемия от самоубийства?!..
Именно затова българският народ изпитва носталгия по социализма, а не защото е политически неграмотен и глупав, както твърдят недобросъвестните автори.
Капитализмът до такава степен окошмари живота в България, че няма човек в здрав разум и ясен разсъдък, който да не забелязва големите язви на този строй. Трите десетилетия на безкрайни неолиберални реформи ни доведоха до там, че бъдещето на нашия народ е под въпрос, а западните политици и политолози вече гадаят кога ще изчезнем като етнос и държава – дали след 30, или след 40 години?
И в тази връзка никак не са пресилени тревожните заявления на много наши видни интелектуалци, че ОТЕЧЕСТВОТО Е В ОПАСНОСТ! България е много болна и е болна на цялата глава, както казват моите земляци.
Остава само надеждата, че буржоазната демокрация все някога ще свърши, а нашето многострадално отечество ще пребъде със своята географска територия, история и култура.
Защото обратният вариант е трагедия.
Автор текста Николай Александров
